Букъра на английския превод на един български роман узурпира празника на славянската словесност
Автор Тончо Краевски, Facebook Следвайте " Гласове " в Телеграм
Вчера отидох на Витоша, с цел да прекарам празника на писмеността и културата там, което ми се коства по-подходящо, в сравнение с да заставам тук долу и да претърпявам онлайн манифестацията по случай Международната Букър премия на Господинов. Чудно по какъв начин награждаването на британския превод на един български разказ узурпира празника на славянската книжовност (ако обичате да ми спестите политкорекциите на терминологията, българска ли била, славянска ли, това е обидно да го обсъждаме дори, издава тежки провинциални комплекси).
Делото на светците Кирил и Методий е било поначало предопределено за превод на гръцките и латинските мостри на български език, с цел да се засади словото на пророците и светите отци в градината на националното ни схващане, като се резервира обаче суверенитета на това схващане. Без славянската книжовност, ние щяхме да се обречем на един от два избора: или прогрес на цената на асимилация, или самозапазване на цената на назадничавост. Как да се наядеш с плодовете на една превъзхождаща просвета без да загубиш автономия - ето това е съгласно мен задачата, която вземат решение Кирил и Методий.
Смисълът на родния ни писмен език е точно в този " трети път ", който все не можем да уцелим през последните епохи. Смисълът в никакъв случай не е бил да се прочуе нашата патетична провинциалност по света, а да се донесе най-хубавото от света у нас.
Прочее, аз по тази причина считам, че с доста малко изключения - като Стоян Михайловски, Гео Милев, Иван Хаджийски, Георги Марковски (не Марков) и Константин Павлов - до ден сегашен най-хубавите литературни стилисти на българския език епохи по-късно към момента са преводачите. Това не е неприятно. Усъвършенстването на имитацията е предусловие на всяко артистично достижение. И сериозното отношение към имитацията е нужно, с цел да се улучи нещо автентично в изкуството. Това научаваме от креативната биография да вземем за пример на Салвадор Дали, на това ни учи и японската просвета с нейното гениално подражателство на Европа. Трябва да кажем, че към този момент най-заслужилите и най-неоценени български литератори са преводачите, които са ни дарили на първо време с Библията, а след това и с Омир, Данте, Русо, Пушкин, Ницше, Джойс и доста други. Те не са създатели на нови хрумвания (а белким някой съществено счита, че концепциите имат създатели?), само че са основатели на нов език, тъй като са създали с българския куп неща, които не са били правени преди тях. Най-добрите ни преводачи са в действителност по-добри стилисти от най-хубавите български писатели. Един признателен стихотворец на бъдещето ще би трябвало да напише георгика за тези литературни земеделци и техния неразбираем труд да обработват почвата, от която този стихотворец следва да поникне.
Във всеки случай на този ден трябваше ние да наградим някой български преводач, Иглика Василева примерно, с доживотна Кирилометодиевска награда, с цел да работи по каквото си желае, и щеше да бъде по-смислено от това да се радваме, че Господинов се вклинил високо в интернационалната писателска обстановка. Аз въобще не съм петимен да се прочуваме където и да е. Когато се срещна с един немец и той знае за Георги Господинов, това няма да ме направи горделив. Може да ме извърши със самонадеяност това, че аз съм чел Ернст Юнгер (наскоро преведен у нас от Иван Ланджев), а пък той не е. Че в моята страна, заради нейната историческа назадничавост, може да се превеждат, четат и разискват без предубеждения европейски класики, станали към този момент неуместни на запад.
Това е прочее и " потопът на предишното ", за който Господинов приказва. Да, ние живеем в предишното, то е за нас по-истинско и по-плътно от настоящето и в случай че това е недостатък на съзнанието ни, то този недостатък е прекомерно щастлива случайност, благородна уродливост, която произволът на еволюцията трансформира в избавително качество. Миналото, което бива злокобно ампутирано в Европа, продължава да живее единствено в примитивна и бедна България, Румъния, Македония и така нататък Благодарим за това на Кирил и Методий и на преводачите.
